Михаил Билалов: Кой ме оставя без думи? Бъбривата жена.

Комедийния моноспектакъл на Михаил Билалов „Бум-Бум. Малка нощна музика за мафиот и оркестър“ с автор Ваня Николова показва един безпощадно добър актьор, въоръжен с опасно остроумен текст (на моменти хладно-ироничен, друг път – просто смешен) и заобиколен от гардовете си джаз музиканти. Тази дяволска компания няма милост, да си знаете.

Билалов е в ролята на мафиотски бос, който празнува 50-ия си рожден ден по екстравагантен за човек като него начин – наема джаз оркестър. И докато празнува, си прави трагикомична равносметка – както на собствения си живот, така и на изминалите 30 години демокрация в България – и още по-трагикомични изводи, предвид състоянието на нещата днес у нас, пък и по света.

„Човекът с пари и пистолет може наистина да говори онова, което мисли“ – казва Билалов в интервюто ни, говорейки за своя герой от моноспектакъла. Има обаче и още един човек, който също може да говори онова, което мисли, и този човек е… Актьорът. За новото и старото нормално, вечните три ракии на българина и белината вместо водка, за театъра, който винаги се случва на живо, и за света като блато, от което вече няма мърдане, защото навсякъде е едно и също. Билалов пред EVA.

„Бум-Бум. Малка нощна музика за мафиот и оркестър“ е първият ви моноспектакъл.  Като изключим музикантите, какво е усещането да си сам на сцената?

Работата е малко по-особена, защото трябва да дадеш различни емоции и настроения на публиката само през един-единствен образ. Представете си, че отидете на парти и някой  от гостите вземе думата за повече от десет минути. Случва се често. В единия случай той може да спука останалите от смях, обаче може и много бързо да ги съсипе от скука. Всичко зависи от умението му да забавлява. За щастие, моят герой има добро чувство за хумор, страхотна самоирония и доста парадоксално мислене, така че се надявам това да зарадва и публиката. Освен това Ангел Заберски и неговият бенд доста ми помагат и въпреки че не са актьори, са отлична компания на сцената.  

Моноспектакълът ви връща обратно към образа на Джаро, защото и тук героят ви е мафиот. Липсваше ли ви този тип?

Дали ми е липсвал Джаро? Със сигурност не съм му писал писма.  Връзката на актьора с ролята е като връзките в живота. Спомняш си за някого с добро чувство и даже със сантимент, но искаш да изживееш нова история. Джаро е герой на друга приказка. Винаги съм харесвал образа му в „Под прикритие“, но да играя Джаро всеки път и да се имитирам постоянно, не е интересно нито за мен, нито за зрителя.

На българина трите ракии вечер не може да му ги отнеме никой. Така че няма към какво нормално да се връщаме, защото ние така и не излязохме от него

Вярвам, че когато човек си купува билет, иска да види новата, а не старата програма на цирка. С Ваня Николова, която е автор на текста на моноспектакъла и в същото време беше сценарист в първите сезони на „Под прикритие“, решихме, че  сегашният ми образ трябва да носи друго настроение и други неща да го вълнуват. А защо героят ми е отново „дете“ на подземния свят и това е единствената професионална прилика с Джаро, мога да обясня много лесно. Защото, когато имаш пари и пистолет, може да говориш това, което наистина мислиш. Текстът е много образен, наситен с герои, и освен че е пълен с хумор и ирония, той е до голяма степен и сатира на живота, който живеем в момента.

Кое в живота на вашия герой ви харесва най-много?

Неговата безцеремонност и непукизъм. Те са изведени в крайност, типична за комедията, което доста ме забавлява.   

Прочетох някъде леко ироничното определение за вашия герой – „успял престъпник“. Познавате ли такива хора в истинския живот?

Не и в буквалния смисъл на „престъпник“, който влагате. Познавал съм хора от подземния свят, които не свършиха никак добре, така че не мога да ги нарека успели. Иначе в държавата бъка от „успели“ престъпници, които обаче не се изявяват точно в криминалния сектор. Техният успех е да избягат, без да ги намерят, да минат между капките, да си платят на когото трябва, за да им се размине. Това е в общи линии успехът на престъпниците у нас.

С няколко бързи въпроса ще се опитам да „разградя“ на съставните му части краткия текст на трейлъра на спектакъла, който перифразира по комичен начин Еклесиаста.

Давайте. Между другото видеотрейлърът е изцяло работа на режисьора Виктор Божинов и оператора Тони Бакарски, с когото дълго време работихме и в „Под прикритие“. С тяхна помощ идеята на спектакъла излезе в най-чистия й вид.

В трейлъра вашият глас казва: „Има време за всяко нещо – време за цвете и време за бухалка, време за власт и време за затвор, време за хайвер и време за сухари, време за анцуг и време за смокинг, време да се мълчи и време да се говори“. Подарявате ли цветя?

При специални поводи – да! Но признавам, че не съм от мъжете, които, минавайки покрай цветарския магазин, спират да купят спонтанно сто бели рози и да ги подарят на някого.

Някога били ли сте се (макар и не с бухалка) и за какво?

Тренирах дълго време айкидо и съм се „бил“ по време на тренировки. Всъщност айкидото не изповядва боя като философия, а те учи на методите на самоотбраната. Иначе в младежките си години съм се бил заради момиче. Имал съм и случаи, когато ми се е налагало, за да защитя някого. Например бившата ми жена, когато ни нападнаха в парижкото метро. Щом се появят такива ситуации, не мислиш много.  Правиш каквото можеш, за да защитиш хората си.